Красавицата от улицата на орлите, след къщи зелени и сини

Близкият човек ни обгръща и само едното дихание ни остава, а тялото ни препраща в съня си в своите кътчета на изумително благоразумие. Ние му отдаваме сетните си сили, ала поривът не може да намери опора в нещото, което ни забулва. Заспивам ли, събуждам ли се? Небето е все така бяло, облаците не помръдват, това е родина, необятност, това е земята, видяна от всички страни. Аз съм над нея и забравям за себе си, валят мисли като снежинки и нищо не чакам, всичко ми предстои.

Гледам навън камбанариите, неразличими и смътни, дали така не е и с къщата, която вижда всичко, когато очите ни се затворят? Градът е уж съвсем близо, но търпеливо си стои и чака в далечината: всичко е много просто, отдалечава се, още щом прекосиш прага.

Знам, че кожата ви времето е прислонила, защото аз чрез нея съществувам. Ръцете ви от нищото ме сътворяват.

Марк Фонтана

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s