Напев

Някъде в самите нас сме вечно заедно,
някъде в самите нас се съхранява вечно
любовта ни.
Някъде,
о, някъде
заминали са всички влакове, часовниците до един
са спрели:
някъде в самите нас сме вечно тук и в този час,
вечно свързани в смущение, във обърканост
взаимна –
чудото внезапно ние сме на променливото и на
приказното,
пенеста вълна сред океана, пламък от цъфтящи
рози и от сняг.

Някъде в самите нас, където костите са побелели
от мъчителната жажда на търсачи и на
колебливци,
тъй заети да отричат простия естествен ход на
всичко
и печат да слагат върху всяко отклонение –
ах, облак утешителен! –
някъде в самите нас, където
костите са побелели и се срещнаха миражите,
сигурност далечна се издига, както над вълни
вълната,
ти оглеждаш нашата самотност, както и звездата
отразява
във вълните своята,
аз оглеждам близостта ни, както и звездата
отразява
във вълните своята –
блянът всеки път оставя маската да падне и
приема твоите черти,
ти ми се изплъзваш скръбно,
за да се завърнеш,
за да се завърнеш пак при мене,
по-дълбоко, още по-дълбоко в нас самите,
все по-истинска. ♥

Ерик Линдегрен

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s